Материал 3

2.3. Исторически прецеденти

Това е част от книгата на Татяна Дронзина, посветена на женския самоуибйствен тероризъм. Книгата е под печат и се очаква да бъде публикувана през октомври.

Въпреки че съвременният самоубийсвен тероризъм е нова явление, той комбинира „всички цели на политическото самоубийство от по-ранни епохи: демонстрация на ангажираност, военна тактика и протест.”[1] Това оправдада търсенето ако не на исторически паралели, то поне на исторически прецеденти, които биха допринесли за намиране на отговор на въпроса какви мотиви лежат в основата на готовността да се отнеме собствения, а при определени обстоятелства, чрез собствения - и на чуждия живот.
Писателят романтик от 19 век Томас Декуинсей, поставя началото на сравнителните изследвания на тероризма, идентифицира върху три прототерористични групи: Удушвачите, които съществуват в Индия според него, от времето на Херодот до 1836 година, а според други, около 11 века, и биват окончателно премахнати от англичаните; сектата на исмаилитите, наречени още Assasins, която възниква през 11 век и просъществува повече от 200 години и Зилотите и Сикариите, активни в продължение на около четвърт век.[2] Последните две практикуват действия, които, при всички условности, съпровождащи историческите паралели, биха могли да бъдат окачествени като самоубийствени. Те ще бъдат разгледани в този параграф, наред със самоубийствените мисии в Югоизточна Азия в колониалния период.

2.1.1.Зилоти и сикарии
Зилотите и сикариите, често разглеждани[3] като групата на зилот-сикариите[4], са радикални формирования, свързани с юдейството. Не съществува единодушие за характера на отношенията между тях. Някои ги разглеждат като свързани, други – като тъждествени, (но назовавани по различен начин в различни периода заради смяна на тактиката), трети – като напълно различни. В този текст е възприет възгледа, (Smith, Horsley и др.), че става въпрос за две различни, враждебни една към друга групи,”[5] които не споделят нищо повече от определени радикални интерпретации и практики.
Въпреки че възникват и се развиват в 1 в пр.Хр., зилотите и сикариите продължават да бъдат обект на оживени дискусии и противоречиви оценки. Едни ги смятат за „древни еврейски терористи”[6], други за религиозно мотивирано освободително движение,[7] трети за месианска тенденция,[8] четвърти говорят за тях като за страна в идеологически конфликти.[9] Horsley описва по следния начин състоянието на академичния и политическия дебат: „Концепцията за зилотите се оказа крайно полезна за религиозното мислене на 20 век; оказа се полезна както за североатлантическата теология и библейските изследвания, така и за еврейската история и ционизма. В текстовете по еврейска история, зилотите се описват като славен пример за евреите, които се борят безкомпромисно за техния Бог Тора и за своята земя…против римските завоеватели…Християнските теолози и библийските учени разглеждат зилотите като защитници на революционното насилие…Изследванията на Новия завет ги възприемат като религиозно мотивирано съпротивително движение…”[10]
Основен източник, който хвърлят светлина върху създаването и съществуването на двете радикални секти са произведенията на Йосиф Флавий История на юдейската война и Юдейски древности. Той пише за зилотите като за „четвъртата философия” след садукеите, фарисеите и есеите[11]. Нови възможности за изследване създава откриването[12] (1947 г) на Ръкописите от Мъртво море[13] и възстановяването на Масада, крепостта на сикариите, превзета през пролетта на 72 година.
Думата zealous, jealous, е от гръцки произход и в класическите текстове има различни конотации: Платон я използва в смисъл на ентусиаст, Исократ – в смисъл на „имитирам”, Полибий в смисъл на „обект на имитация”, Диодирий в смисъл на „ревнив”, Плутарх в смисъл на „стил”, Филон в смисъл на „благоговение”, „ревност”. Йосиф използва думата като прилагателно в смисъл на „посветен”, „фанатик”, „ревностен”. Като съществително, “zealots” се отнася до специфична „партия”, създадена и организирана от Елиезер, сина на Симон. В История на Юдейската война името на тази групировка се споменава 51 пъти; като дата на нейното формиране се сочи 66 година преди Христа, а дейността й се развива след установяването на временното правителство, дошло на власт след победата над Цестий.[14] Може да се приеме, че зилотите се оформят като опозиция на временното правителство, в чиято лоялност се съмняват.
Зилотите са концентрирани в Йерусалим; от текстовете на Йосиф може да се направи извода, че те превръщат Втория храм в своя база и крепост, в която два пъти са принудени да се оттеглят[15]. По време на великото еврейско въстание те призовават да се изгонят римляните със силата на оръжието, а след временния успех - да се продължи борбата, защото, според тях, Израел не може да има друг владетел, освен потомък на цар Давид. Въпреки липсата на яснота и убедителни обяснения на мотивацията и действията на зилотите, се приема за доказано, че формирането на тяхното движение, създадено в условията на римската реконкиста, и техният опит да създадат ново правителство в Йерусалим, стават „повратна точка във въстанието”. Те блокират стратегията на режима на висшето духовенство насочена към посредничество, като „дават време и възможност на други значими групи да се формират и мобилизират за бъдеща съпротива на римската реконкиста.”[16] Редица изследователи оценяват групата като радикална именно по причина на това, че изключват от дневния ред самата възможност за умерени действия. David Rapoport[17] им вменява отговорността за масовите бунтове против гръцкото население и римляните, разрушаването на Храма, и опостушаването на земите. Според него, зилотите и сикариите са вдъхновили у следващите поколения други бунтове срещу Рим, довели до унищожаването на големите еврейски центрове в Египет и Кипър, опостушаването на Юдея и в крайна сметка – изгнанието, което оказва травмиращо влияние върху еврейското съзнание и става главна черта на еврейския опит за следните два хилядолетия, „променяйки фактически всяка институция в еврейски живот.”[18] Въпреки че се радва на широка популярност в политическите науки, тази оценка всъщност не е изцяло точна – най-малкото поради обстоятелството, че според преобладаващото мнение, групата на зилоти-сикариите никога не е съществувала като такава, следователно нейното целокупно въздействие на бъдещите събития не може да бъде нищо друго освен фикция. Оценката на Rаpoport се привежда тук не за да се оспори описанието и анализа на последствията от действията на радикални групи, а защото съществува съмнение за субекта на тези действия; субект, чието неправилно определяне би повлиял на верността на самата оценка.
Според преобладаващото мнение, между зилотите и сикариите всъщност никога не се установява сътрудничество. Едно от обясненията на това защо сикариите не подпомагат своите сънародници в борбата им против римляните може да се крие в обстоятелството, че те се противопоставят на всяко правителство в Юдея, независимо кой го оглавява. Сикариите смятат зилотите за предатели защото са приели смъртен да бъде глава на държавата.[19]
В произведенията на Йосиф намираме сведения и за другата радикална секта – сикариите. Думата , е извлечена от латинското sicae, което означава кама, кинжал. Нарича ги така поради факта, че използват ками или кинжали за умъртвяване на жертвите си.[20] Сикариите се смятат за последователи на Юда от Галилея, който, след идването на Кириний призовава юдеите да възстанат срещу Рим и да не плащат данъци. Политическата им идеология почива на 4 основни принципа: римският ценз и произтичащото от него плащане на данъци създава условия за робство на еврейския народ, който би трябвало да се стреми към свобода; второ, плащането на данъци означава подчинение на римляните, докато евреите трябва да признават и да живеят по законите на своя единствен господар – Бога; трето, те вярват че Бог ще ти подкрепи ако се борят за неговата кауза и четвърто, приемат, че ако бъдат убити преди да дойде неговото царство, ще заслужат името на мъченици загинали в името му. Целта на сикариите е освобождение на еврейския народ от нелегитимното, според тях, римско управление; следователно, те схващат действията си в съзвучие с есхатологичното желание на Бога, техен единствен и истински господар.[21]
Сектата на сикариите е активна в градовете. „Някои от тези бандити – пише Йосиф – отидоха в града като да се помолят Богу. С кинжали, скрити под дрехите, те се смесиха с хората и убиха Джонатан. Тъй като убийството остана ненаказано, оттогава насетне бандитите съвършено спокойно отиваха в града по празниците и с добре прикрити оръжия се смесваха с тълпите. …Те извършваха убийства не само в целия град, но и в Храма.”[22] Предвид това Horsley разграничава тяхната тактика от бандитизма, практикуван като правило в аграрни райони и общества, а също така и от партизанската война, и я определя като терористична тактика, отличаваща се с три основни характеристики: символични, селективни убийства, убийства придружени с разрушаване и плячкосване на собствеността на богатите и власт имащите, и отвличане и вземане на заложници, като във всички случаи действията им имат избирателарактер и са насочени срещу техни сънародници, а не против римските войници и граждански лица.[23] Символичните убийства, са насочени както срещу общността, така и срещу власт имащите, за да предотвратят колаборационазма на първите и да комуникират, според Moss, на вторите, че се атакуват символи на „нормативните структури и отношения, които представляват поддържащата рамка на обществото”.[24] Тази тактика демонстрира на про-римски настроената висша класа нейната собствена уязвимост, а също така и цели да предизвика насилие от страна на управляващите,[25] като в първия случай предлага алтернативно лидерство, а във втория създава впечатление за самосбъдващи се прогнози, които и днес са характерни за терористичните движения и групи. Убийствата, придружени с унищожаване и плячкосване на собствеността, преследват, освен горните цели, и „унищожаването на лоялността” на фермерите-арендатори и обезземлените работници към богатите поземлени собственици, от които тяхното оцеляване изцяло е зависело.[26] Може би по тази причина Йосиф ги нарича още и lestai (разбройници, бандити), и ги държи отговорни за всички нещастия, които се струпват върху юдеите от времето на Юда до изгарянето на Храма.
Според Йосиф Флавий, дейността на сикариите генерира състояние на страх и дезориентация у еврейската общност, чието поведение те се стремят да променят в по-радикална посока: „Създадената паника беше по-обезпокоителна от самото нещастие; всеки, като на бойно поле, всеки час очакваше смъртта си. Хората наблюдаваха издалеко враговете си и не се доверяваха даже на приятелите си, когато те се приближеха. …Толкова незабележими бяха конспираторите и толкова умели в избягването на ареста.”[27] Според същия автор, сикариите са едни от главните виновници за избухването на въстанието, в което обаче не заемат водеща роля. След бунта през 65 година оцелелите се изтеглят към Масада, като сред тях е и Елиезар, синът на Харий, който става техен лидер. От добре укрепената крепост, строена като убежище, сикариите извършват набези срещу жителите на Юдея, обитаващи околностите. Според Zeitlin те се появяват на историческата сцена отново едва през 72-73 година, когато Флавий Силва атакува крепостта Масада,[28] което, според повечето историци означава, че сикариите не са взели участие във въстанието срещу римляните. Съществуват различни обяснения за подобно поведение, като нито едно от тях не може да се смята исторически и документално за напълно доказано. Обсадени, те не оказват активна съпротива, а се ограничават с построяването на втора, вътрешна защитна стена. Когато и тя бива достигната от войниците на Флавий Силва, деветстотин и шестдесетте защитници на Масада сред които мъже, жени и деца, избират масовото самоубийство. Те пристъпват към този акт по призива на своя лидер, който, произнася редица пламенни речи, в една от които заявява: „Ние бяхме първите, които въстанахме, и сме последните които се сражаваме срещу тях. Освен това, аз вярвам, че Бог ни прави тази чест, да умрем благородно и на свобода, привилегия, отказана на други, посрещнали неочаквано поражението.”[29]Историческите източници описват по следния начин това събитие от пролетта на 72 година „Преди (самоубийството) те струпаха всичко което беше останало по складовете и го запалиха. Десет мъже бяха избрани да организират убийството на другарите си. Мъже, жени и деца отиваха с радостни възгласи на смърт. След това десетте мъже избраха един, който да убие останалите девет. След като го направи, той запали крепостта и се самоуби. Деветстотин мъже, жени и деца се самоунищожиха. Само две стари жени с пет деца се бяха укрили, та оживяха”[30]. След падането на Масада еврейската държава престава да съществува за около 1900 години.
В произведенията на Йосиф са запазени записите на две речи, които отразяват противоположни възгледи за самоубийството и саможертвата. Едната, според Йосиф, принадлежи на Елиезер[31], а другата – на самия него. Сблъсъкът на двата светогледа може да бъде проследен на основа на обширните откъси от двете речи, намерили място по-долу.
Речта на Елиезер гласи следното: „Бях дълбоко заблуден мислейки, че в нашата борба за свобода като сподвижници имам храбри мъже – мъже, решени да живеят с чест или да умрат. Но вие, изглежда, не сте по-повече по кураж и по смелост от стадо, вие, които се страхувате от онази смърт, която ще ви избави от най-големите страдания. Това е смъртта, която дава свобода на душата и й позволява да се отправи към истинското си жилище, смърт, която позволява свобода от всякакви бедствия. …Нека умрем непоробени от врага, като свободни хора и нека с нашите жени и деца напуснем този свят заедно. Това изискват нашите закони, за това се молят нашите жени и деца. Тази нужда е божия повеля, обратното е желанието на римляните да не умрем преди да бъдем заловени”[32].
Речта на самия Йасиф гласи следното: „Други казва: Благородно е да се умре във война”; да, благородно е съгласно правилата на войната, тоест, от ръката на завоевателя. …”Благородно е да се умре за свободата, казват други. Аз се съгласявам, ако човек умре в борба, от ръцете на онези, които биха ни ограбили. „Не, ние се страхуваме от робството”, казват ми някои. Ние се радваме на свободата! Благородно е да се радваш на самия себе си – би казал друг. Не толкова, казвам аз, има и неблагородни неща. Според мен не може да има по-голям страхливец от оня, който, страхувайки се от бурята, потопява кораба си преди нея; не, самоубийството е противно на природата, която всички живи същества споделяме, и акт на безчестие към Бога, който ни е създал. Получили сме живота си от него и на него трябва да оставим кога да го вземе. Всички от нас, това е вярно, имат смъртни тела, съставени от тленна материя. Но душата е вечна, безсмъртна; това е част от бога, приютена в нашите тела. Ако, някой, на който сме поверили нещо, го използва неправилно, той се смята за вероломен крадец; тогава, за какъв да смятаме онзи, който изхвърля от собственото си тяло онова, което Бог е вложил в него…Ето защо това престъпление, така мразено от Бога, се наказва също и от интерпретаторите на законите. Ето защо е наредено телата на самоубийците да се излагат непогребани до залез слънце, въпреки че можем да погребваме даже телата на нашите врагове по време на война. При други народи законът изисква да се отсече дясната ръка на самоубиеца – онази, с която е воювал сам със себе си – ръката трябва да се отдели толкова неестествено, колкото душата от тялото”[33].

Манихейци
Съществуват сведения, които, въпреки че са по-оскъдни, допълват картината на предисторията на тероризма. Така например Al Baruni пише за манихейците, еретично течение през 3 век след Христа, което се разпространява от Северна Африка до източен Сибир. Негов основоположник е мистикът Мани или Манес (216-между 274-277г.). В манихейството се преплитат философските идеи на будизма, индуизма, зороастризма, юдейството и християнството, като с последните две е свързан и специфичния дуализъм на учението. Според Мани, в света се води вечна борба между тъмнината и светлината, като от царството на добродетелта произтича добродетелта и покоя, а от царството на тъмнината – алчността, завистта, ненавистта и жестокостта. Тъй като злото е проникнало в света на светлината, то отклонява хората от правия път на доброто и благодатта.[34] Според интерпретацията на Al Baruni, Мани приема, че „универсумът е във властта на безкрайна тъмнина и зло, с които трябва да се борим така, че частите на доброто и светлината да могат да се издигнат до небесата, и светът да може да дойда до своя милостив край.” С това оправдание, той изисква от своите последователи да разрушат света, като за тази цел използват самоубийствени атаки.

2.1.2.Assassins
Assassins, шиитска мюсюлманска секта, е обект на различни оценки. Митологизирана от съвременници и изследователи както от европейски така и от неевропейски произход, тя продължава да бъде обект на спорове, в които митът еклектично, а понякога преднамерено, се смесва с историческата истина. Секта от правоверни, които не се колебаят да жертват живота си в името на лоялността към своя лидер, „едно от най-успешните секретни общества”, състоящо се от фанатици, вярващи в божествената си мисия и обучени от учители, които пренебрегват „автентичните демократични идеи на исляма,”[35] „пазители на тайните” (от 'Assasseen' което на арабски означава пазители),[36] убийци действащи под влиянието на хашиша и мотивирани от възможността да си осигурят място в рая, са само част от многобройните познати интерпретации.
Исмаелитите се появяват към средата на осмото столетие като отзвук на схизмата в исляма, като в средните векове на два пъти формират свои собствени държавни обединения: халифата на Хатимид и назарската държава. По времето на най-големия си разцвет халифата на Хатимид обхваща Северна Африка, Сицилия, Египет, африканското крайбрежие на Червено море, Мека, Медина, Сирия и Палестина. Нарастването на неговата мощ е едно от най-големите предизвикателства срещу сунитския ислям, което провокира неговата обяснима враждебна реакция. Исмаелизмът започва да се описва като ерес и отклонение, в резултат на което повечето управляващи династии на средновековния мюсюлмански свят се обявяват срещу него. Именно в онзи период започва да се формира черната легенда за исмаелитите, които се описват от теолози, философи и хронисти като еретици, неверници или даже еврейски магьосници, стремящи се към разяждането на исляма отвътре. Интелектуалната кампания срещу тях се насърчава от Абасидите, чиято легитимност нееднократно и в повечето случаи успешно, е предизвиквана от Хатимидите. Въпреки това исмаелизмът продължава да се разпространява успешно в Ирак и Персия и през 11 век, но се натъква на нов враг – селджукските турци, който са ревностни сунити. Низам ал Мулк, велик везир и фактически управник на селджукските турци, посвещава дълъг откъс от своята Siyasat-nama на привеждане на доказателства, че целта на исмаелитите е да „унищожат исляма, да подведат човечеството и да го докарат до гибел,”[37] а Ибн Ризам Акху Мухзин изобщо ги изключва от мюсюлманската общност като подчертава, че вредата, която те са й нанесли, е „по-голяма от вредата, нанесена от християни, евреи и магьосници,” и е по-голяма от вредата, която би нанесъл на тях Антихриста, който ще се появи в края на времето.”[38] Част от по-късните мюсюлмански автори приемат като действителни подобни описания; като такива ги приемат и кръстоносците, посредством които до Европа достигат първите знания за исмаелизма. Европейците добавят към тях и собствените си легенди и въображение; всичко това съставя онази изходна база, от която тръгват изследванията на ориенталистите от 19 век. Утвърждаването на черната легенда, между другото, се дължи и на липсата на автентична информация - по-голямата част от оригиналните текстове на автори исмаелити не оцеляват до наши дни, тъй като с падането на династията на Фатимидите през 1171 година техните библиотеки биват разрушени, а произведенията им – забранени и подложени на преследване.
През 1094 година между исмаелитите, които се радват на единство по времето на Хатимидите, се разгаря спор кой да наследи халифа ал-Мустансир (1036-94), което води до разделянето им на две враждебни групи – назари и мусталиани, като назарите, които признават правото на наследяване на най-големия син ал-Мустансир, Абу Мансур Низар, създават държава заемаща част от територията на Персия и Сирия. Първият лидер на исмаелитите назари е Хасан Саббах, който, съобразно плановете си за въстание срещу селджукските турци, избира да консолидира държавата си около планинската крепост Аламут, намираща се в района на Дайлам, западна Персия, днес на територията на Иран. Държавата успява да запази единството си във враждебна среда, контролирана от селджукските турци, а също така устоява пред лицето на нахлуващите на вълни кръстоносци, които през 1096 година се отправят да освободят свещените християнски земи от исляма. Утвърдили се като политически най-активната част на исмаелитите, назарите използват специфични методи на борба, обусловени от огромното превъзходство на противника и децентрализираната природа на неговата власт; един от тези методи е политическото убийство, приложено като помощна тактика от войните на Хасан Саббах. В крайна сметка назарите биват пометени от атаките на монголите, а държавата им престава да съществува през 1256 година. Днес сектата е разпространена в повече от 25 страни на Европа, Азия, Африка и Северна Америка. Те признават Карим Ага Хан като свои 49 имам или духовен лидер. Исмаелитите представляват важно религиозно малцинство сред шиитската общност, която представлява около 10% от цялата мюсюлманска общност, наброяваща приблизително един милиард души[39] и не са свързани по никакъв начин със съвременните самоубийствени терористични атентати.
Откъде идва името assassins и действително ли исмаелитите назари са мотивирани към подчинение и саможертва чрез приемането на хашиш (арабската дума за канабис) – саможертва, която възбужда духовете на европейците със своята непонятна и необяснима за тях природа? За първи път думата hashishiyya е отнесена към сирийските назари в мусталиански полемичен текст издеден през 1123 година; в него обаче няма обяснение защо са наречени така. В една от най-ранните познати селджукски хроники, Nusrat al Fatra, написана през 1183 година от Имад-ал-Дин Мухаммад ал-Катиб ал-Исфахани, те са обозначени по същия начин. Същият термин използва и Абу Шама (1203-67), (който е основен източник за Sacy), а също и от Ибн Муяссар (починал 1278). Daftary предлага обяснение основано на проследяване на еволюцията на негативната конотация. Според него, не се знае кога тази дума, която буквално значи „суша трева” започва да се използва за обозначаване на растението с халюциногенен ефект, но е известно, че освен в значението си на глагол, тя наименува лица, които употребяват или са пристрастени към наркотика. По негово мнение, в началото на 12 век думата вече е позната на мюсюлманите които към онзи момент вече я употребяват от поне половин столетие, тоест, отпреди исмаелитската схизма.[40]
През 12 и 13 век консумацията на хашиш нараства в Сирия, Египет и други мюсюлмански страни, като тенденцията е особено характерна за ниските обществени слоеве. През 13 век се появяват текстове, които осъждат тази практика във физически, ментални, морални и религиозни категории.[41] Мюсюлманските автори специално отбелязват, че широкото използване на хашиша има крайно вредно влияние върху морала и религията на употребяващите го, защото отслабват тяхното желание да спазват религиозните си задължения, определени от свещения закон на исляма.[42] Под влиянието на тези оценки, думата постепенно придобива пеоративно значение, като започва да обозначава хора с ниско обществено положение и достойна за осъждане нравственост, подобно на думата еретици. Не случайно ислямските автори от този период настояват хашашините, тоест, употребяващите наркотика хашиш, да бъдат съдени като престъпници и еретици. Възможно е именно от подобни съображения назарите да са наричани хашашини – тоест, еретици, които със своята ерес нанасят вреда на исляма, а не поради действителна консумация на дрогата, за което в нито един средновековен ислямски автор няма и намек. Според Daftary, употребата на хашиш е малко вероятна и по други причини. Първо, известно е, че изпълнението на мисията понякога е изисквало от fidawis дълго и търпеливо изчакване, което е можело да продължи с години – срок, напълно достатъчен, за да увреди здравето на приемащия дрогата и да го направи неспособен да изпълни своята задача. Второ, назарите се отличават с аскетичен начин на живот, който едва ли би насърчил приемането на наркотик. И трето, груповата солидарност и чувството за елитизъм и посветеност, характерни за fidawis (аналогични примери са известни и днес) е малко вероятно да се крепят на въздействието на хашиша или каквото и да било друго наркотично вещество. Въпреки това сред европейските изследователи от 20 век продължава да се смята за валидно обяснението базирано на приемането на наркотик: „Не можем да кажем, пише Nowell колко точно хашиш е било давано на слугите на Хасан, но доказателствата насочват към ограничени количества. Фактологичните разкази, които имаме на разположение за убийствените мисии на Assassins не са разкази за луди хора, а за търпеливи, съобразителни интриганти, чиято хитрина и лукавство на моменти са сатаниски. …Предворителният период на безметежно щастие може да накара консуматора на хашиш по-лесно да повярва в обещанието на Стареца, че ако умре изпълнявайки дълга си, всички прелести на рая ще бъдат негови.”[43]
Саможертвата на fidawis е напълно понятна за мюсюлманите шиити, възпитани в духа и традицията на мъченичеството, но не е разбираема за европейците, които търсят в употребата на дрога рационализация на едно напълно нерационално, според техните културни стандарти, поведение. В определена степен това обяснява защо изследователи ориенталисти от 19 век като Silvestre de Sacy и Jospeh von Hammer-Purgstall, се доверяват на легендата за хашиша и дават своя принос в нейното разпространение; легенда, която никога и под никаква форма не намира място в текстове на мюсюлмански автори, независимо от отношението им към назарите.[44] На основата на исторически източници може да се твърди, че името hashishiyya достига до европейците кръстоносци през втората половина на 12 век по предимно устни, а не писмени сведения; не след дълго то се трансформира в assassins, което на свой ред влиза в редица европейски езици като синоним на убийци.
Въпреки че отговорността за създаването и разпространението на легендата на исмаелитите убийци принадлежи единствено на европейците,[45] благодарение на тях до нас достигат редица интересни сведения за това религиозно малцинство. Те се отнасят преди всичко до дръзкото поведение на fidawis, които „осъществяват мисиите си на публични места и рядко надживяват жертвите си. Подобно поведение впечатлява кръстоносците, които „едва ли биха изложили на опасност своя живот, освен в случай на обещани светски награди”. Това обяснява защо легендите за асасините се въртят около тяхното набиране и обучение.[46] Първият текст, който се опитва да обясни поведението им е този на Burchard of Strassbourg, който посещава Сирия през есента на 1175 с дипломатическа мисия по поръчение на Фридрих І Барбароса. След като отбелязва в доклада си до краля, че ассасините предизвикват силен страх у своите съседи сарацини и християни поради внезапните убийства, той допълва: „Владетелят притежава в планините многобройни и красиви палати, обградени от много високи стени, така че в тях да не може да се проникне иначе освен чрез малка и много добре пазена порта. В тези палати той държи много синове на селяни, докарани тук от най-ранното им детство. Той ги учи на различни езици, като латински, гръцки, романски, сарацински, и много други. С тези млади мъже, от най-ранното им детство, до пълната им зрялост, се занимават учители, които ги наставляват, че трябва да изпълняват всички заповеди на техния господар; и че ако те правят това техният владетел, който е господар на всички земни блага, ще им осигури радостите на рая. Те ги учат също така, че не могат да се спасят, ако се съпротивляват на неговата воля. Забележете, че от най-ранното им детство те не виждат никой друг освен своите учители и наставници, и не получават никакво друго възпитание докато не бъдат призовани от владетеля да убият някого. Когато се съберат с владетеля, той им задава въпроса дали са готови да се подчиняват на неговите заповеди, и че (ако са готови- б.м) той може да им осигури рая. Тогава, в резултат на тяхното възпитание, без възражение и съмнение, те се хвърлят в краката му и пламенно отговарят, че ще се подчинят на всяка негова заповед. Тогава владетелят връчва на всеки един от тях златна сабя и ги изпраща да убият онези, които той е набелязал.”[47] Като се има предвид, че тайните на fidawis са едни от най-строго пазените, може да се предположи, че сведенията на Burchard of Strassbourg се базират предимно на слухове и устни предания. Своебразна кулминация в това отношение отбелязват текстовете на най-известния средновековен европейски пътешественик Марко Поло (1254-1324), който не само систематизира и свързва легендите в цялостен текст и популяризира образа на „стареца от планината”, но и дава своя принос в описанието на райските градини, където на fidawis, според него, се предлагат изцяло светски удоволствия[48].
Познанията за назарите исмаелити придобиват по-обективен характер едва след откриването и изследването на редица оригинални текстове, процес, който започва след Silvestre de Sacy. Владимир Иванов (1886-1970), Marshall Hodgson (1922-1968), и Bernard Lewis са сред учените, които особено допринасят за това.
Назарите не са нито първите, нето последните, които прибягват до политическото убийство; но са едни от малкото по онова време, които го използват по зрелищен и плашещ начин; мисиите се изпълняват от fidawis, млади правоверни, готови на саможертва. В своя статия от 1930 година Laurence Lockhart, описвайки структурата на ордена на исмаелитите, ги нарича “assassins par excellence.”[49] Физическото унищожение на публични личности с определено обществено влияние се извършват на оживени и посещавани места, тъй като тяхната цел е сплашване и назидание на врага[50]. Това дава основание на мнозина да ги определят като предшественици на съвременните терористи самоубийци, въпреки отдавна известната и добре обяснена разлика между политическото убийство и тероризма.
За жалост, днес са известни малко неща за рекрутирането и обучението на fidawis въпреки че повечето европейски легенди се въртят именно около тази тема. Знае се, че в Сирия са били организирани в специален корпус, но данни за съществуването на такъв в Персия няма. Не съществуват убедителни доказателства да са овладявали чужд език, както твърдят някои от ориенталистите на 19 век, но е доказано, че са били внедрявани сред приближените на потенциалните жертви. Въпреки твърденията, че преди осъществяването на самоубийсвените мисии са използвали хашиш, откъдето идва и наименованието им, няма доказателства че са прибягвали до този или друг наркотик, който да ги е подтиквал към почти сигурната загуба на собствения живот след убийството на набелязаната жертва. „Напротив, fidawis, които споделят интензивни групови чувства на посветеност както в Персия, така и в Сирия, са бдителни и трезви; понякога на тях им се налага търпеливо да изчакват докато дойде подходящият момент за изпълнението на тяхната мисия. Наличните доказателства дават право да смятаме, че те са млади и отдадени на каузата хора, които доброволно са се съгласили да жертват живота си в името на своите убеждения, в услуга на тяхната религия и общности.”[51]

2.1.3. Самоубийсвени атаки през колониалния период в Югоизточна Азия
Като друг исторически прецедент може да се разглежда използването на самоубийсвени атаки по време на колониалната борба на три места в Югоизточна Азия: Малабарското крайбрежие в Югозападна Индия, Филипините и в Атджех, Северна Суматра в Индонезия. Местното мюсюлманско население прибягва до този метод след като става ясно, че не може да се разчита на успех срещу европейските колонизатори. Като се позовава на описание на събитията в Малабар, направени от съвременници, Dale споменава, че „извършителите-мюсюлмани атакуват и убиват европейци или местни християни, с пълното съзнание и очаквайки, че могат да бъдат убити, или, по-точно, желаейки да станат мъченици (мартиризирани) в този процес.” Въпреки че, според него, мюсюлманите разполагат с ресурси за по-меки форми на борба, каквато е партизанската, те избират индивидуалните убийства, защото допринасят за изпълнението на други цели: поддържане на целостта и сплотеността на мюсюлманските общности и сплашване на колониалните власти и техните местни съюзници.[52] Според проучвания на същия автор, техниката на самоубийсвените нападение по-късно бива приета и използвана от селяните мюсюлмани срещу индийските поземлени собственици, въпреки очевидния й неуспех.[53]
В Атджех мюсюлманско население прибягва до джихад след 15 годишна неуспешна организирана съпротива срещу колониалните власти. Siegel, като изследва този период от развитието на региона отбелязва, че извършителите на индивидуални терористични актове са вярвали, че чрез убийствата на неверници ще могат да си осигурят място в рая.[54]
Почти по същото време, през 70-те години на 19 век, мюсюлманското население в Минданао и Сулу организира въоръжена борба против военните кампании на испанците, които целят да поставят под контрола на централното правителство в Манила последните независими територии на Султаната. След неуспешния джихад, обявен от султана през 1876 година, в хода на партизанската война се появяват така наречените juramentados (на испански заклели се); те атакуват колониалната войска, като се стремят да й нанесат колкото се може по-големи загуби в жива сила; juramentados се сражават до смърт и няма данни някои от тях да са оцелели след атаките.[55] Тактиката на самоубийствените нападения продължава да се прилага и след сключването на мира.
Подготовката за мъченичество, която се радва на позитивна религиозна и социална санкция в трите общности, се извършва чрез сходни ритуали: мъжете обозначават посвещаването си като най-напред се развеждат, давайки свобода на бъдещата вдовица да се ожени отново; обличат се в чисти, нови дрехи в бяло, което е цветът одеждите на поклонниците и погребалния покров и накрая участват в церемония, в която се четат пасажи от Корана и други текстове. След това финално действие за муджахида няма път назад; отказът от намерението да жертва живота си се натъква на силна негативна реакция от страна на собствената му общност. В Малабар, например, разколебалите се получават презрителното прозвище „полумъченици”, прозвище, което се заличава само от мъченическата им смърт.[56]
Самоубийсвените атаки в Ислямска Азия продължават до първата половина на 20 век, след което, поради промяна в политическата ситуация, замират. Те, както и други подобни действия следва да бъдат оценявани в контекста на времето и в тясна връзка с културните и политически условия, в които възникват. Останали в много отношения неразбираеми за европейците, самоубийствените атаки изглеждат приемливи и допустими на азиатските мюсюлмани, които стават свидетели на разрухата на техните икономики, нападения над техните градове, масово изтребление на едноверците им и на опити за покръстване. Според Dale джихадът следва да се разбира като „страничен продукт от продължителната конфронтация между западните власти и азиатските мюсюлмански общности,”[57] а според Hyams – като „продължение на политиката в други понятия, и като такава, продължение на power politics.”[58]
В края на този анализ бих привела отново цитат от Dale; ще си позволя да го направя, въпреки че е доста дълъг, защото се отнася пряко до поставения в началото на този параграф въпрос: въпросът за коректността на историческите аналогии и за начините, по които историята може да допринесе за изучаването и противодействието на тероризма. „Както учените, така и политиците, ангажирани с Близкия Изток, могат да научат много от многовековната конфронтация между европейските власти и мюсюлманските общности в Азия…те могат да разберат от децентрализираната природа на ulama, чиито членове са основните идеолози на донационалистическото, домарксистко ислямско общество, защо е толкова трудно за се контролират терористите в райони като Близкия Изток, където няма религиозна или политическа власт, която контролира всички терористични групи. От отчетите на холандските психиатри или британската администрация бързо става ясно онова, установяването на което отне години на съвременните изследователи: че терористите не страдат от никакво психологическо разстройство, и че трябва да бъдат разбрани не просто в понятията на тяхната индивидуална психология, но и на по-широки сили и влияния, определящи техния живот. Те биха могли да си дадат сметка, че когато тероризмът става културна норма в едно общество, като например това в Северна Ирландия или Близкия изток, първоначалните цели могат да бъдат забравени или изопачени, … но въпреки това (тероростични) атаки ще продължават да се случват; и тяхната връзка с икономическото благосъстояние, религиозните и морални насилия, или политическия идеализъм, ще бъде почти неуловима.”[59]
[1] DOLNIK, Adam. 2003. Die and Let Die: Exploring links between suicide terrorism and terrorist use of chemical, biological, radiological and nuclear weapons. Studies in conflict and terrorism, 26, pp. 17-35
[2] RAPOPORT, D. 1984. Fear and Trembling: Terrorism in Three Religious Traditions. American Political Science Review, 78 (Septemnber), р. 659
[3] Едно от убедителните изследвания, доказващо, че двете групи не са свързани, а съществуват и действат в различни периоди, и почиващо на обстоен преглед на съществуващата литература, е статията на Morton Smith, “Zealots and Sicarii: Their Origin and Relation” Harvard Theological Rview 64, (1971): 1-19, както и статията на S. Zeitlin, Zealots and Sicarii. Journal of Biblical Literature, Vol. 81, N4, (Dec., 1962), pp. 395-398
[4] Според Horsley, в края на 80-те години „две широко разпространени и влиятелни погрешни концепции продължават да витаят около еврейската история и по-специално около изследването на епохата на Новия завет, а именно, че е съществувало организирано религиозно политическо движение наречено „зилоти”, които от времето на своето основаване от Юда от Галилея агитират за освобождението на евреите докато не се стига до масовото еврейско въстание против Рим през 66-70 година, и че сикариите, както lestai, са другото име на това организирано освободително движение.” Horsley, Richard. The Sicarii: Ancient Jewish “Terrorists”, The Journal of Religion, Vol. 59, N4, (Oct.,1979), pp. 435-458. Този възглед е възприет и в едно от най-оригиналните изследвания на връзката между религия и насилие, а именно, в статията на David Rapoport, Fear and Trembling: Terrorism in Three Religious Traditions. The American Political Science Reveiew, Vol. 78, N3, (Sept.1984), pp. 658-677
[5] Zeitlin, S. Zealots and Sicarii. Journal of Biblical Literature, Vol. 81, N4, (Dec., 1962), pp. 395-398
[6] Horsley, Richard. The Sicarii: Ancient Jewish “Terrorists”, The Journal of Religion, Vol. 59, N4, (Oct.,1979), pp. 435-458
[7] Applebaum, Shimon. The Zealots: case for revaluation. The Journal for Roman Studies, vol. 61 (1971), pp. 155-170
[8] Hengel, Martin. Die Zeloten, Leiben: Brill, 1961. pp. xiv+406, HFI 42, цитирано по Zeitlin, S. Zealots and Sicarii. Journal of Biblical Literature, Vol. 81, N4, (Dec., 1962), pp. 395-398
[9] Vidal-Naquet, Pierre. Jolas, Maria. Interpreting Revolutionary Change: Political Divisions and Ideological Diversity in the Jewis World of the First Century A.D.
[10] Horsley, Richard. The Sicarii: Ancient Jewish “Terrorists”, The Journal of Religion, Vol. 59, N4, (Oct.,1979), pp. 435-458
[11] Есеите са юдейска аскетска секта в Палестина, появила се 200 г. пр. Хр. и просъществувала до 70 г. сл. Хр.; нейното седалище е на западния бряг на Мъртво море
[12] Мнозина изследователи, сред които G.R.Driver и Cecil Roth, (The Debate on the loyal Sacrifice. The Harvard Theological Review, Vol.53, N1 (Jan.,1960), pp.93-97) смятат, че сектата от Свитъците е именно тази на зилотите. Това твърдение на свой ред е оспорвано от редица учени, сред които Rowley, H. The Qumran Sectaries and the Zealots:an Examination of a Recent Theory. Vetus Testamentum, Vol. 9, Fasc.4, (Oct.,1959),pp.379-392
[13] Hengel, Martin. Die Zeloten, Leiben: Brill, 1961. pp. xiv+406, HFI 42, цитирано по Zeitlin, S. Zealots and Sicarii. Journal of Biblical Literature, Vol. 81, N4, (Dec., 1962), pp. 395-398
[14] Zeitlin, S. Zealots and Sicarii. Journal of Biblical Literature, Vol. 81, N4, (Dec., 1962), pp. 395-398
[15] Има различни обяснения защо превръщат Храма в крепост. Едно от тях е, че изборът на Храма е просто резултат на обстоятелствата. Естествено е хора, които не са от Йерусалим и нямат близки или приятели в града, да се насочат към двора на храма, който е удобно за събиране на големи маси от хора публично пространство. Според друго обяснение, зилотите може би са се събирали там в очакване на атака от страна на жителите на Йерусалим; атака, насърчавана от висшето духовенство, което е отрицателно настроено към тази радикална група.
[16] Horsley, Richard. The Sicarii: Ancient Jewish “Terrorists”, The Journal of Religion, Vol. 59, N4, (Oct.,1979), pp. 435-458
[17] Оценката на Rapoport се отнася до делото на зилоти-сикериите, което, по мое мнение, предполага неправомерно отъждествяване на две групи, които не само не действат съвместно, но и са враждебно настроени една към друга
[18] Rapoport, David. Fear and Trembling: Terrorism in Three Religious Traditions. The American Political Science Review, Vol78, N3 (Sept.,1984),pp. 658-677
[19] Zeitlin, S. The Sicarii and Masada. The Jewvish Quarterly Review, New Ser, Vol.57,N4, (Apr. 1967), pp. 251-270
[20] Zeitlin, S. Zealots and Sicarii. Journal of Biblical Literature, Vol 81, N4, (Dec., 1962), pp. 395-398
[21] Horsley, Richard. The Sicarii: Ancient Jewish “Terrorists”, The Journal of Religion, Vol. 59, N4, (Oct.,1979), pp. 435-458
[22] Цитирано по Horsley, Richard. The Sicarii: Ancient Jewish “Terrorists”, The Journal of Religion, Vol. 59, N4, (Oct.,1979), pp. 435-458
[23] Horsley, Richard. The Sicarii: Ancient Jewish “Terrorists”, The Journal of Religion, Vol. 59, N4, (Oct.,1979), pp. 435-458
[24] Moss, Robert. 1972. The War for the Cities. NY, Coward, McCann & Geoghegan, p. 33
[25] Horsley, Richard. The Sicarii: Ancient Jewish “Terrorists”, The Journal of Religion, Vol. 59, N4, (Oct.,1979), pp. 435-458
[26] Klausner, Joseph. 1975. The economy of Judea in the period of Second Temple. In Abraham Schalit (ed). New Brunswick, NJ, Rutgers University Press, vol.7
[27] Цитирано по Horsley, Richard. The Sicarii: Ancient Jewish “Terrorists”, The Journal of Religion, Vol. 59, N4, (Oct.,1979), pp. 435-458
[28] Zeitlin, S. Zealots and Sicarii. Journal of Biblical Literature, Vol 81, N4, (Dec., 1962), pp. 395-398
[29] Zeitlin, Solomon. Masada and the Sicarii. The Jewvish Quortrly Review, New Ser, Vol. 55, N4, (Apr. 1965), pp. 299-317
[30] Цитирано по Zeitlin, Solomon. Masada and the Sicarii. The Jewvish Quortrly Review, New Ser, Vol. 55, N4, (Apr. 1965), pp. 299-317
[31] Йосиф твърди, че речта му е била преразказана от една от двете оцелели жени. Възможно е обаче той да е вложил в нея онова, което е смятал, че Елиезер би казал, да мотивира своите сподвижници да се лишат от живот.
[32] Цитирано по Zeitlin, S. The Sicarii and Masada. The Jewvish Quarterly Review, New Ser, Vol.57,N4, (Apr. 1967), pp. 251-270
[33] Цитирано по Zeitlin, Solomon. Masada and the Sicarii. The Jewvish Quortrly Review, New Ser, Vol. 55, N4, (Apr. 1965), pp. 299-317
[34] Манихейство. Религии мира. http://www.philosophy.ru/edu/vgu/moni_tmp.htm
[35] Arkon Daraul, Secret Societies http://www.mystae.com/restricted/streams/masons/assassins.html
[36] Arkon Daraul, Secret Societies http://www.mystae.com/restricted/streams/masons/assassins.html
[37] Цитирано по Daftary, Farhad.. 1995. The Assassins Legends. Miths of the Ismailis. I.B. Tauris Publishers. London, р. 24
[38] Цитирано по Daftary, Farhad.. 1995. The Assassins Legends. Miths of the Ismailis. I.B. Tauris Publishers. London, р. 26
[39] Daftary, Farhad.. 1995. The Assassins Legends. Miths of the Ismailis. I.B. Tauris Publishers. London, р. 2
[40] Daftary, Farhad. 1995. The Assassins Legends. Miths of the Ismailis. I.B. Tauris Publishers. London, р. 91
[41] Rosenthal, Franz. …The herb. Pp. 5-18
[42] Цитирано по Rosenthal, Franz. …The herb. Pp. 176-97
[43] Nowell, Charles. The Old Man of the Mountain. Spectrum, Vol.22, N 4 (Oct., 1947), pp. 497-519
[44] Bernard Lewis, Marshall Hodgson, and Samuel Stern продължават да използват термина и в 20 век.
[45] Daftary, Farhad. 1995. The Assassins Legends. Miths of the Ismailis. I.B. Tauris Publishers. London, р. 94
[46] Daftary, Farhad. 1995. The Assassins Legends. Miths of the Ismailis. I.B. Tauris Publishers. London, р. 94
[47] Цитирано по Daftary, Farhad.. 1995. The Assassins Legends. Miths of the Ismailis. I.B. Tauris Publishers. London, р. 96
[48] Версията на Марко Поло, според която очакваният рай лежи в основата на мотивацията, продължава да оказва влияние на европейската представа за Assasins и на насоката на изследванията и през 20 век. В търсене на обяснение на източниците на тяхната смелост и саможертва Laurence Lockhart се позовава именно на тази версия.
[49] Laurence Lockhart. Hasan-i-Sabbbah and the Assasins. Bulletin of School of Oriental Studies, University of London, Vol.5, N4 (1930), pp. 675-696.
[50] Saleh, Shahib. The use of Batini, Fida’i and Hashishsi. Studia Islamica N82 (1995), pp 35-43
[51] Daftary, Farhad.. 1995. The Assassins Legends. Miths of the Ismailis. I.B. Tauris Publishers. London, р. 35
[52] Dale, Stephen. Religious Suicide in Islamic Asia: Anticolonial Terrorism in India, Indonesia and Philippines. The Journal of Conflict Resolution Vol 32, N1 (March 1988), pp. 37-59
[53] Dale, Stephen. 1980. Islamic Society on the South Asian Frontier. The Mappilas of Malabar, 1498-1922. Oxford, Clarendon.
[54] Siegel, J. (1968) The Rope of Gof. Berkeley: University of California Press, p. 24
[55] Majul. C. 1973. Muslims in the Philippines. Quezon, Asian Center, p. 392
[56] Dale, Stephen. 1980. Islamic Society on the South Asian Frontier. The Mappilas of Malabar, 1498-1922. Oxford, Clarendon, р. 190-193
[57] Dale, Stephen. Religious Suicide in Islamic Asia: Anticolonial Terrorism in India, Indonesia and Philippines. The Journal of Conflict Resolution Vol 32, N1 (March 1988), pp. 37-59
[58] Hayams, E. 1975. Terrorists and Terrorism. London, E.J.Dent, p. 183
[59] Dale, Stephen. Religious Suicide in Islamic Asia: Anticolonial Terrorism in India, Indonesia and Philippines. The Journal of Conflict Resolution Vol 32, N1 (March 1988), pp. 37-59

Дати за курса, изпита и проекта - летен семестър на 2008/2009

Курсът ще се чете на 5 и 6 юли, събота и неделя, 2008 година, в зала 308, от 10 сутринта до 5 часа след обяд. Датите за изпита ще бъдат определени след консултации между студентите и преподавателя и ще бъдат публикувани на този блог.

Датите за изпита за както следва:

първа дата - 2 август 2008 г, 10 часа, 308 аудитория